PLOVDIV FOOTBALL
Първата стъпка от този страстен път била направена на 18 октомври 1911 г., когато среща си дали два импровизирани отбора. Те били съставени от момчета, живеещи в пансиона на колежа "Свети Августин" и пловдивски момчета, които били външни за колежа. Място на действие станало полето до Държавния овощен разсадник, който се намирал при местността Мичкюр, днешния квартал Прослав. Тази безценна информация черпим от един документ – обзорна статия, написана на френски език. Тя проследява хронологично (по дати и години) развитието на спорта във Френския колеж, считано от 1907 г., та до 1934 г. Напечатана на пишеща машина, статията се съхранява в Държавен архив – Пловдив (фонд 186, опис 1, а. е. 31).
Съществуват твърдения, че още през 1896 в Пловдив се появила първата истинска футболна топка, специално за нуждите на Пловдивската мъжка гимназия (гимназия "Княз Александър", приемник на Жълтото училище "Св.Св.Кирил и Методий"). Инициатор е учителят Христо Витанов, който успял да запали своите колеги по играта "ритни-топ" и те събрали необходимата сума за доставка от Виена.
Същевременно обаче пловдивската гръцка диаспора твърди, че появата на "фут-бол" (ποδόσφαιρο, подосферо) е станала малко по-рано в гимназията "Зарифия" (Ζαρίφειος Σχολή Φιλιππουπόλεως). През 1895 в училището започва работа видния педагог и учен Григор Вернардакис (Γρηγόριος Ν. Βερναρδάκης), който донася западноевропейска методика за физическо възпитание на учениците и като част от нея "играта с топка". Възпитаник на Зарифията е Апостолос Николаидис (1896-1980), който ще си спечели славата на изключителен атлет и на чието име ще бъде кръстен стадиона на атинския клуб Панатинайкос.
През 1897 възниква Philippopolis Makkabi, гимнастическо дружество на пловдиската еврейска общност като клон на Israelitischer Turnverein Konstantinopel от Цариград. Според Алберт Версано (Albert Versano, ed., Maccabi Bulganrah (Tel Aviv: Albert Kiyoso Circle, 1976), p. 8) и Алберт Романо (Albert Romano, "Agudot 'Maccabi' Be-Bulgariyah") организацията се формирала взаимствайки принципите на "славянските дружества "Сокол" в Чехия и "Юнак" в България". Екипите на филипополските макавейци били бели фланелки, сини гащета с пояс българския трибагреник. Футболът в дружеството се обособява на по-късен етап в самостоятелна форма и носи името "Бар Кохба". Според други източници, споделени от изследователите Haim Kaufman и Isidor Toliko, футболът при пловдивските евреи започнал през същата година, но с мачове между евреите-романьоти и евреите-ешкенази, които формирали отбор с името "Гибор", прекръстен на "Шимшон" и чак през 1910 се влива в спортната организация "Макаби". През 1903 в учебната програма на Католическия колеж се въвеждат спортните игри с топка по идея на отец Херман Гислер. Вероятно точно след това започват и първите организирани състезания по атлетически десетобой, волейбол, баскетбол и футбол между учащата се младеж в Пловдив. Съществен принос за популяризирането на играта имат бивши възпитаници на Робърт Колеж в Цариград, завърнали се като учители в Пловдив след 1911.
По примера на колежаните, а много често и с тяхното пряко участие в периода 1912-1916 възникват редица футболни тимове, обособени на приятелски или махленски принцип. Те ритали топка на пригодени за целта терени в Мараша, Матинчеви градини, Гладно поле, но най-вече на Пепиниерата заради удобствата. Това бил добре поддържан парк-разсадник от 300 декара при Сточна гара ( старото Станимашкото шосе, кръстовището на "Богомил" и "Цар Борис"), където за съблекалня на играчите служел павилионът за лимонада на Апостол Мардас.
Там се провели първите "сериозни мачове" срещу съперници от София. "Свети Августин" победил тимът на Турнферайн, съставен от немци, белгийци, австрийци и чехи. Инициативата е на Софийското гимнастическо дружество, което имало в редиците си секция на чужденци, работещи в България. На 6 май 1911 се състоял мач между колежаните и ФК`13 (обозначението 13 не е заради годината на възникване, а защото 13 ученика, основали тима през 1909). На 2 април 1912 година имало нов мач между отбора на колежа и гостуващите 24 ученици от Софийското футболно дружество, водени от Стефан Наумов, учител в Софийската Първа мъжка гимназия. Тези мачове обаче имали демонстрационен характер, предимно за да популяризират играта сред гражданството и поради това не ги считали за спортна надпревара.
На 22 април 1912 г. се изиграва първото междуградско футболно състезание в България, когато на пловдивски терен се срещат сборни отбори от най-добрите играчи на София и Пловдив. Месец по-късно ФК`13 идва в Пловдив за нов мач, подсилен с играчи от други софийски отбори и печели срещу "Свети Августин" пред 3000 публика. Реферът на двубоя бил преподобния отец Жерве, който след края на мача дал "интимен банкет за победители и победени".
Известни са имената на някои от тогавашните състезатели на "Свети Августин", пионерите на футбола в Пловдив - Димитър Табаков, Никола Сираков, Цветан Цолов (играл 1907-1912 в лицея "Галатасарай", а до 1915 е в Пловдив), Нестор Несторов (играл за Робърт Колеж преди това), Тодор Владимиров (играе до 1915, след което преминава в Славия София и е капитан на националния тим на Олимпиадата в Париж през 1924). Останалите имена, които са достигнали до нас са тези на Коцев, Бучков, Дупков (на някои места се среща Дупски), Фиданов, Калинич, Кочорапов, Василев (1914), Кучиц, Хаджиевски, Ангелов (1915), Дервенов, Мильонов, Данчев (1918).
През лятото на 1912 "Ботев" играе първия си мач срещу тима на Втора Софийска мъжка гимназия (II СМГ) и побеждава категорично с 6:0. "Свети Августин" пък се среща (при разменено гостуване) с отборите на Софийския университет и Американския колеж. Играчи от тези три учебни заведения сформират отбор, който взима участие във футболните състезания на университета в град Лиеж (Белгия). Българите побеждават гръцките си колеги с 11:0, завършват наравно 2:2 с испанските и губят от англичаните с 0:1.
В периода между Втората Балканска и Първата Световна война, отборът на "Свети Августин", подготвян от Нестор Несторов и подсилен с играчи от лицея "Галатасарай" (български стипендианти там, отзовани поради войните) побеждава на 3 пъти тима на гимназия "Княз Александър", а също така последователно бие 3 софийски тима и се провъзгласява за неофициален "първенец в играта".
През лятото на 1915 е протоколиран първият официален мач между отборите на "Ботев" и "Свети Августин" - "играл се в два халфтайма по английски правила, както е на книга тълкувана и отсъждана с нарочен рефер (съдия), облечен в жакет, бомбе, с лачени обувки и малка тенекиена свирка" (отец Озон Дампера). Срещата била на игрището на колежа и в присъствието на френския посланик Дьо Панафийо, пристигнал в Пловдив за тържественото закриване на учебната 1914-1915 година. Мачът завършил при равен резултат 2:2. По това време се основали два клуба, които в следващите години ще се наложат като водещи в града - "Бенковски" (с цветове синьо и червено) и "Победа", а през 1925 ще се обединят.
Мобилизацията за войската и участието на Царство България в Световната война (от 14 октомври 1915 до 29 септември 1918) нарушили регулярните спортни занимания в Града, а мнозина пловдивски младежи загиват по фронтовете на Балканите.
В късната есен на 1915 на разкаляното игрище на Пепиниерата (Разсадника) се провел мач между играчи от "Ботев" и "Мусала" срещу отбор на английските военнопленници, победата била за пловдивчани. През 1916 тимът на "Левски" направил турне из Тракия - гостувал в Бургас на местните "Черноморец" и "Стрела", в Ямбол играл срещу "Лъв", "Елвира" и "Слава", а в Нова Загора срещнал "Тракиец". Същата година в Съдийския квартал възникнал тим със странното име "Бай Ганю" (според автентичния правопис), от чийто редици ще излязат едни от най-големите футболни деятели в Града - Никола Щерев-Старика, Стоян Тахтаджиев, Тодор Кантарджиев, Петър Загорски, братя Митеви.
За гореспоменатия период се играят само 15 официални мача в Пловдив с участието на "Свети Августин", "Победа", "Еклер" и "Левски", документирани с репортажи в национални бюлетини и вестници. Останалият футболен живот в Града се състоял от мачове срещу отбори от военнопленници (окупационни войници след края на Световната война) и приятелски игри между клубовете. До 1920 всички футболни организации в Пловдив били колективни членове на "Тракийски юнак" (дружество от Общонационалния гимнастически съюз "Юнак"), като спортни прояви само под егидата и санкцията на ръководството му се считали за официални.
На 25 май 1919 (неделя), на пазарджишкото игрище "Лагера" в Зоната на здравето се играл първия официален мач между отбори от Пловдив и Пазарджик. Първоначално двубоят Ботев Пазарджик - Левски Пловдив (1:2) бил предвиден за 18 май, но поради лошото време бива изместен. После на 8 юни, отново в Пазарджик, се играл мач-реванш Ботев Пазарджик - Левски Пловдив 0:1, а на 6 юли бил двубоят Ботев Пазарджик - Ботев Пловдив 0:1.
През 1919 в Каршияка възниква нов футболен тим. Спорно е да се каже доколко той е старият "Трите конски сили" и дали изобщо е бил нов. Кръстили го "Вампир" с идеята "да плаши противника". Знае се единствено, че основните му деятели били работници от тухларницата "Бай Ботю", която се намирала до Захарната фабрика. Същата година се ражда и клуб в Кичук Париш, в района на Белите брези, наричал се "Македония".
С идея да се създаде силна организация с пари и възможности, през 1920 от "Ботев" се отцепили неколцина членове поради разногласия с останалите и заедно с отцепници от "Левски" основали на 29 октомври клуб с име "Рекорд". През 1924 година рекордистите ще се влеят в Левски Пловдив за да се формира клуб под името "Тракийска слава" с председател ротмистър Ракаров. Междувременно "Ботев" и "Левски" играли мач на Гладно поле, който по сегашните стандарти би се определил като дерби. Интересът към срещата бил толкова голям, че се наложило градоначалникът Мутавчиев да иска от полицейския пристав допълнително стражари за опазването на реда. "Ботев" победили с 1:0.
На 20 септември 1921 се създал клуб "Марица" от обединението на играчите от "Вампир" и "Трите конски сили". За председател е избран Кръстьо Милков, но най-голяма заслуга за появата на новото дружество имал Янко Ат. Рашков. В учредителното събрание участвали поручик Иван Бонев, поручик Павел Петров, братята Петко, Лука, Янко и Георги Рашкови, подпоручик Пенчо Митев, Янко поп Неделев, отец Неделчо Неделев, Светослав Иванов, Борис Лафчиев, Георги Стефанов-Хаджията, Никола Стефанов, Георги Христев, Христо Данов, Петър Мумджиев, Димитър Джаров, Васил Петров, Крум Владов, Пейчо Пеев, Кирил Любенов, Кръстю Милков и Спас Генчев. Предварително изготвеният клубен устав бил представен пред събралите се от Петър Мумджиев и одобрен с болшинство след което се избрало клубно настоятелство в състав – поручик Бонев, подпоручик Митев, Луко Рашков, Светослав Иванов и Борис Лафчиев. За председател бил определен Янко Рашков, който предложил името и цветовете на новосъздадения клуб - "жълтият цвят олицетворява плодородието на Тракия, а синият - тихите води на река Марица". На събранието е измислен и клубния девиз "Здрави и силни – дружно за Отечеството!". На 12 февруари 1939 година клубът се сдобива с нотариален акт за терен на Пазарджишко шосе, западно от Захарната фабрика и железопътната линия за гара Филипово. Кокетният стадион с една централна трибуна е открит официално на 30 май 1943 година. Командирът на 9-и пехотен полк прерязал лентата на откриването и предал тържествено символичния ключ на игрището на председателя Кръстьо Милков.
Спортният клуб "Сокол" се създава на 4 април 1922 в Западен Пловдив и е представител на Русин махала (между "Априлов" и железницата, "Шести септември" и реката) и Матинчеви градини (на юг от Русин, дели ги "Шести септември", затваря се между "Априлов", "Свобода" и железницата). Голяма група гимназисти и студенти с помощта на няколко чешки граждани образуват клуб за спортна дейност. Клубната канцелария била на площад "Честименски", а екипите били червени фанелки, черни гащета. Първоначално клубът е изцяло замислен и организиран под влияние на спартакистите от политическия кръжок "Леон Троцки". Ръководители били Йордан Трайков и Тодор Божков, който изработва устава. Той обаче не бил одобрен от МВРНЗ (Министерство на вътрешните работи и народното здраве), а неговият автор е арестуван и инквизиран по политически причини през 1923. След тази година клубът е овладян от белогвардейски преселници от Русия след гражданската война там (1917-1922). Играе в бяло и кафяво, а по-известните му играчи били Драган Дафов, Събо Иванов, Стоян Атанасов, Тодор Георгиев, Андон Николов, Кирил Каранешев, Никола Шивачев, Найден Маслев. Печели градското и областно първенство през 1932, и стига до полуфинал на държавния шампионат, през 1934 година завоюва Купа Тримонциум. Един от най-известните играчи на отбора е Дамян Кузманов Погончев (01.08.1909 -18.08.2000), който е от първите футболисти взети срещу финансов стимул. Роденият в Одрин тракиец играе мачове за "Ботев" през периода 1930-1932 и през 1935, като за трансфера му клубният шеф на "жълточерните", ротмистър Кънчев осигурява на СК "Сокол" неназована парична сума, няколко топки и екип за футбол. В последствие Дамян Погончев има предложения за игра в австрийски клуб, но той предпочита да отиде на трудово разпределение в Стара Загора, където играе футбол от 1940 до 1944.
В началото на 1940 "соколите" се обединяват с клуб "Генерал Колев" и се подвизават под името СГК. От своя страна "Генерал Колев", създаден 1935, е приемник на "Сила", основан 1920 в Мараша, клубните му канцеларии били първоначално на ул."Алеко Константинов", а по-късно на ул."Ацеко".
През 1922 се създал федеративен клуб "Караджа", който в последствие ще бъде съставен елемент на друг пловдивски гранд, Спортклуб. "Караджа" възникнал от обединението на тимове от района на гимназия "Маразлий" - "Светкавица", "Херкулес", "Сириус", "Съгласие" и "Защита". Заслуга за появата на новия клуб имали братята Генчовичи, чийто баща, търговецът Слав Генчович станала основен спомоществувател. Закупени били модерни кожени топки от Чехия, състезателни екипи и футболни обувки. Цветовете на "Караджа" били бяло и черно, а емблемата - черен триъгълник с бяла буква "К" в средата. През 1926 година се обединява с друг мощен клуб от тогавашния IV-ти район на Пловдив (на изток от Понеделник пазара чак до бул."Източен", обхващаш старите махали Алтътепе, Маразлий, Света Петка-нова, Аджисана) - "Атлетик", основан през 1924 и играещ в раирани моравочервено-зелени фланелки, бели гащета. Обединителното им събрание се състояло на 25 юли 1926 г. и поради тази причина те избрали Петровден за своя патронен празник. Цветове на Спортклуб били червено, бяло и черно, емблемата представлявала копие на виенския Адмира. От самото си начало дружеството тръгва с амбицията да бъде структура за организиран спорт по запаноевропейски модел. В редиците на футболния му отбор са привлечени едни от най-силните тогавашни играчи на града - Христо Попов-Итото, Георги Киров-Гегата, Аспарух Караянев и Стефан Паунов, всичките от "Ботев". Големият си връх постига през 1938 г., когато се преборва за място в Националната футболна дивизия, включваща 10-те най-силни тима в Царството. Там се състезавал две години до нейното разпускане. Треньор на отбора по това време бил унгареца Ласло Клайн. Спортклуб печели първенството на Пловдив и областта през 1938 и 1942, а през сезон 1940/1941 побеждава в Южнобългарската футболна дивизия. Носител е на Купа Тримонциум за 1938, 1939, 1940 и 1942. Финалист е за Царската купа (ранг на сегашната Национална купа) през 1941 и 1942, когато последователно губи от ФК`13 и Левски София (1:2 и 1:3).
Федеративният клуб "Кубрат" се появил през 1924 г. от сливането на "Слава" и "Спортклуб" (създаден месеци по-рано през 1924, различен от бъдещия клуб със същото име, обединение на "Атетик" и "Караджа"). Игрището на новосформирания клуб се намирало между реката и старите мюсюлмански гробища. Поради съвпадение на името му с това на Български Народен Съюз "Кубрат" (БНСК) имало опити отборът да мине под патронажа на тази влиятелна обществено-политическа организация.
На 3 юни 1923 била създадена Пловдивска спортна лига. Учредители били клубовете "Св. Августин", "Левски", "Бар Кохба", "Бенковски", "Ботев", "България", "Караджа", "Марица", "Победа" и "Рекорд". За председател на Управителния съвет на сдружението бил избран отец Озон Дампера, преподавател във Френския колеж и ръководител на Спортен клуб “Св. Августин”. Останалите членове били: подпредседател - Андрея Сербезов (по професия комисионер, от СК "Левски"); секретар - Леон Коен (касиер в Тракийска банка, от СК "Бар Кохба"); касиер - ротмистър Иван Стоянов (от СК "Бенковски"); домакин - Георги Панчев (студент, от "Ботев"); съветници - Крум Стефков (чиновник в БНБ, от "Победа") и Живко Хлебаров (счетоводител във Франко-българска банка, от "Караджа"). През есента Лигата излъчила и своя първи победител, на 28 ноември 1923 г. се играл финала: Ботев Пазарджик - Рекорд Пловдив 2:0.
През 1924 се основава Тракийската спортна федерация, която имала за цел да администрира спортните прояви в околиите по поречието на река Марица. Учредителното събрание се провело във Военния клуб на Пловдив на 10 февруари. Първенец на федерацията станал тимът на пловдивския "Победа", което му дало право да участва в първото Държавното първенство, като преди това той вече бил завоювал първенството на Пловдив.
На 16 май 1935 в софийския ресторант “Чаталджа” се провел учредителен конгрес на общонационална футболна централа. Сред основателите на институцията били и представители на пловдивските клубове "Сокол" - Завен Стаматов, "Ботев" - капитан Гиков, "Хоментмен" - Чиразян и "Бар Кохба" - Исак Соломонов. Останалите учредители са от София- АС`23, "Славия", ФК 13, "Цар Борис III", "Ботев", "Устрем", "Фортуна", "Лозенец", "Хоментмен 1915". Делегатите на конгреса вземат решение да се провъзгласи "Български футболен съюз" (БФС), който да ръководи организирани футболни състезания в Царството. Избран е Управителен съвет в състав: председател - майор Борис Паров, подпредседатели - Гаврил Филипов и капитан Гиков, секретар – Борис Дякович.
Малко преди това събрание, през февруари в Пловдив се взело решение за административно селектиране на клубове, които да участват в организиран състезателен цикъл. Принцип при подбора бил поставен - наличие на утвърден устав, брой състезатели и клубни членове, финансова стабилност. Поради тази причина редица дребни клубове са принудени да обединят сили за да покрият изискванията. Според тогавашния помощник-кмет Щиплиев, селектираните клубове трябвало да се сведат до седем на брой, като само те можели да получат терени за игрища от Община Пловдив. "Избраните" били 1) Ботев, 2) Левски, 3) Шипка, 4) Обединението на Сокол, Бар Кохба, Сила и Напредък, 5) Марица, 6) Парчевич, 7) Обединението на Спортклуб и Хоментмен. Същевременно се планувало заделянето на терен от 200 декара на Асеновградско шосе (между стария аеродрум на Лаута и Съдийския квартал), където да се построи общоградски стадион от модерен тип. Целта била да се облекчи ползването на игрищата "Колежа" в Каменица и "Ботев" в Кичук Париш за представителни мачове с национален ранг. Един такъв мач се играл на 19 май 1935 в София, Ботев Пловдив загубил катастрофално от АС`23 с 2:6, а съставът на пловдивчани бил - вратар Сотиров, пред него Никола Ангелов, Симеон Чучев, Христо Сотиров, Георги Радев, Алекандър Касъров, Атанас Тодоров, Христо Попов, Димитър Лафчиев, Васил Каунджиев и Панчо Радомиров.
Спортните надпревари за излъчване на градски първенец били под различна юрисдикция до 1944, но официално началото им се поставило през 1924 година. В първата пловдивска дивизия били Бар Кохба, Бенковски, Ботев, Марица, Победа и Тракийска слава, имало и втора дивизия с тимовете на Караджа, Кубрат, Свети Августин и Тича. Общоградски победител станал отборът на Победа (само с 2 загуби в надпреварата - 2:3 от Марица и 0:2 от Бенковски) и добил правото да участва в държавния шампионат. Там на полуфинала "победоносците" разбили врачанския тим "Орел" с 5:0, но така и не изиграли мач за титлата на Царството, понеже другият полуфинал между Левски София и Владислав Варна не се състоял заради разправия помежду им. Останалите градски първенци през годините са както следва - 1925 Победа; 1926 Ботев; 1927 Тракийска слава; 1928 Левски (неофициално, надпреварата е анулирана поради Чирпанското земетресение); 1929 Ботев; 1930 Ботев; 1931 Ботев; 1932 Сокол; 1933 Парчевич; 1934 Шипка; 1935 Парчевич; 1936 Левски; 1937 Ботев; 1938 Спортклуб; 1939 няма излъчен; 1940 Ботев; 1941 Парчевич; 1942 Спортклуб; 1943 Левски; 1944 ЖСК.
Старите вестникари информират:
Обобщено може да се твърди, че в годините между 1924 и 1944 основните спортни организации на Пловдив са били СК Ботев, Спортклуб (основан през 1926 от Атлетик и Караджа) и Левски Пловдив (основан през 1928 от Тракийска слава и БП-25). Другите стабилни клубове през различни периоди са Победа (осн.1915), Бенковски, Тракийска слава, Парчевич (осн.1923), СГК (осн. 1940), Железничарски спортен клуб (осн. 1936). Солидни с постоянното си присъствие са малцинствените - "Хоменетмен" и "Шант" на арменците, "Бар Кохба" и "Акоах" на евреите, "Алтай" и "Ялдаръм" на мюсюлманите, и "Камер" на циганите.
Есента на 1944 заварва спортен Пловдив със съществуващите дружества – Левски, Шипка, СГК, Ботев, Марица, Спортклуб, Свети Августин, ЖСК, Парчевич, Диана (осн. 1923), Княз Симеон, Стефан Кираджиев, Кубрат, Защита, Алтай, Хоменетмен и Сила. Само за по-малко от десетилетие футболната картина се променя след многообразни административни амалгами, организационни сливания и преливания.
На 27 декември 1944, ръководителите на Ботев Пловдив на сбирка, проведена в двора на черквата "Света Троица" се съгласяват на предложеното им обединение от СК Шипка, воден от Величко Георгиев. Ръководството на футболната секция на Обединен народен спортен клуб "Шипка-Ботев" се поверила на Стою Сеизов, Тодор Чучев и Атанас Говедаров-Заека, а за треньори били назначени бившите футболисти от двата отбора, Симеон Павлов и Никола Щерев-Старика. Две години по-късно (на 29 май 1947) е приобщен профсъюзният отбор на тютюноработниците "Стефан Кираджиев" (основан като "Труд" на 30 юли 1945). В добавка са прикрепени туристическо дружество "Руен" и част от "Акоах" (Сила, до 1941). Привличането на "туристите" било заради материалния им инвентар - одеала, анцузи, хавлии, медикаменти за Шипка-Ботев (или БШ-45), както се наричал по това време клуба. През лятото на 1947 настъпил разрив между членовете. Повечето стари кадри от Шипка напуснали недоволни, че новото име не успявяло да се наложи сред пловдивската общественост и в това виждали пренебрежение към себе си. От 18 септември 1947 "Новият Ботев" преминал под опеката на военните от Пловдивския гарнизон.
Старите кадри на Шипка, водени от Филип Арнаудов и Начо Манолов преминали към Народно физкултурно дружество (НФД ) "Септември". То било създадено през септември 1944 като отбор на "Народната милиция" и се ръководило от бившият шипченец Величко Георгиев. През 1946 г. НФД Септември се обединява със СК Левски под името НФД "Левски", като този отбор достигнал до полуфинала в държавното първенство за 1947. На 15 октомври с.г., последва ново сливане, този път с НФД "Ударник" (основано на 20 декември 1944) под името Левски-Ударник. След месец е променено името, новото е Спартак, утвърдено на 15 ноември 1947 г. и запазено до днес. Това се счита и за рождената дата на клуба. Първото ръководство на клуба е в състав: Благой Пенев – председател, Спас Томев, Найден Маслев и Атанас Куцалов. За технически секретар (треньор) е назначен Иван Георгиев. Утвърдени са клубните цветове – синьо, бяло и червено, и клубната емблема, останала непроменена през годините. Тя е дело на художникът Борис Стаменов и благодарение на влиянието на Величко Георгиев успява да се наложи като шаблон за всички милиционерски спортни дружества в България.
На 29 декември 1944 Марица се обединява с "Кираджиев" (същият, който после пък ще се влее в Ботев Пловдив) под името "Спартак", но за много кратко. Три години по-късно "пиратите" се събират с отбора на "Текстилец" и носят името "Бенковски" за периода от 15 юни 1947 до 18 януари 1948.
През 1945 "Спортклуб" и "Парчевич" се обединили под името СП-45. Нововъзникналото обединение привлякло към себе си и клубовете от IV-ти пловдиски район (Източен Пловдив) - "Хоменетмен", "Алтай" и "Камер" - и се прекръстило на "Славия". През 1947 дружеството се съюзило със синдикалния отбор на кооперативните работници "Ченгелов", приемайки наименованието Славия-Ченгелов. Две години по-късно се върнало старото име и с него отборът печели правото да участва в Републиканското първенство (1948) и Републиканска футболна дивизия (1948/1949).
През 1949 следва нова административна намеса във футбола. На 19 септември по решение на комунистическата власт се ликвидират спортните клубове като самостоятелни обществени структури. Преобразуват ги на Доброволни Спортни организации (ДСО), изградени на ведомствен принцип т.е. всяка стопанска гилдия да има свой представителен отбор. Последвало ново "окрупняване", сливане и преливане на стари отбори и състезатели. Премахнала се независимостта на спортните дружества и те били унифицирани - с еднакви емблеми и цветове, независимо от кой град са и скъсвайки връзката с традицията на предхождащите ги клубове. Към онзи момент тогава клубовете в Пловдивград са - Ботев при ДНВ, Динамо, Славия-Ченгелов, Спартак, Локомотив и Марица.
Създаденото ДСО Динамо било на пощенските служби, тютюноработниците, текстилците и кожухарите. В Пловдив гръбнак на отбора му били играчи от Марица, а за игрище му се дало старото стадионче "Ботев" в Кичука.
ДСО Червено знаме - в него били разпределени административните служители, както и тези от областта на търговията, банковото дело, застраховането и културата.
Тази унифицирана форма на организация на спортнинте клубове се запазила до пролетта на 1957. На мястото на ДСО-тата се създали нови клубове на териториален принцип в рамките на всеки град. Същевременно доста от дружествата запазили връзките си с индустриални или държавни ведомства - клубовете Спартак с милицията, клубовете Локомотив с транспорта, Миньор с въгледобива. Някои отбори възстановили историческите имена от "преди 1944", а други, създадени въз основа на ДСО, но станали вече популярни с новите си "социалистически" наименования продължили да ги носят. Съществува легенда, че пловдивският Локомотив нямало как да върне по идеологически причини името "Спортклуб", който е единият от предходниците му (по линия на Славия-Ченгелов). Комунистическата власт нямало да позволили подобно възстановяване понеже старото име било от западноевропейската (немската) спортна традиция, от която се влияел българският спорт до 1944 година. Любопитното е, че по същото време отбор от Москва, столицата на световната комунистическа идеология се е наричал Спортклуб Локомотив:
Извън общонационалното обединение на ДСО останали единствено клубовете, които вече били под егидата на военното министерство. Пловдивският бил на базата на "Стария Ботев", който след разпадането на дружбата с "Шипка" преминал на 18 септември 1947 към спортния клуб на Пловдивския гарнизон (т.нар. футболна секция при "Дома на Народната войска", ДНВ). Ръководството било почти изцяло от военни-комунисти, предани на новия режим - за почетен председател е избран генерал Асен Греков, а за председател - генерал Борис Копчев. Отборът обаче нямал собствено игрище, тъй като някогашното на Ботев Пловдив вече било дадено на ДСО Динамо и ползвал "Локомотив-Спартак" (бившето "ЖСК-Левски", което се явявало общоградско към онзи момент). За емблема била ползвана значката на ДНВ, а екипите били в жълто-бяло-червено или в червено и бяло. Също така на няколко пъти била сменяна абревиатурата на дружеството - от Ботев при ДНВ (1947), на ДНВ (1950), ДНА (1952) през СКНА (1956) до АСК Ботев (1957). Отборът дори преминава и през едно условно обединение със софийския военен тим под названието ОНВ. Понеже софийските военни (ЦДНВ) не успели да се класира за участие във висшия футболен форум на страната "А" РФГ, Комитет за Физкултура и Спорт променил правилата и заради това се създал общоармейски "Отбор на Народната Войска" (ОНВ). Той е включен на мястото на единственият военен тим, спечелил квалификация за А група - ДНВ от Пловдив. Фактически обаче, ОНВ запазил състава на ЦДНВ и се допълнил с няколко от най-добрите футболисти на ДНВ - първоначално вратарите Панко Георгиев и Георги Кекиманов, после халфовете Стойне Минев и Михаил Янков, а по-късно към тях добавили и Крум Янев-Палакмана. Същевременно, ДНВ Пловдив бил пратен да играе в зоновите групи. По средата пък на надпреварата там го преместили в Общоармейския шампионат, който спечелил и така получил право да играе в А група отново.
На 16 май 1957 дружеството, което към онзи момент се нарича Спортен клуб "Народна армия"(СКНА) възстановя историческото си наименование Ботев и с абревииатура отпред АСК (Армейски спортен клуб). Присъединено е ДСО Червено знаме, а освен футбол в клуба влизат секции по спортовете - лека атлетика, волейбол, баскетбол, бокс, борба, гребане, колоездене, мотоциклетизъм, шахмат, ски, плуване, фехтовка, гимнастика, спортна стрелба и тенис на маса.
След пролетта на 1957 съществуващите спортни организации в Пловдив били преобразувани във физкултурни дружества, разпределени по градските район т.е. отговаряли за развитието на спортните дейности там. На Спартак е даден I-ви район (сегашния Южен), II-и район (Западен Пловдив) бил определен на Ботев, III-ти район (Каршияка), оставал за Марица, а IV-ти (Източен Пловдив) е на Локомотив. Петото дружество е Академик, което няма своя административна територия.
При така стеклите се промени и при обстоятелствата, продиктували реформирането през периода 1944-1957, условно може да се каже, че онаследяването в пловдивския футбол върви по следната фабула:
Ботев Пловдив - наследява "Старият Ботев", част от "Шипка" и отломките от отборите в Западен Пловдив (СГК и "Княз Симеон") плюс старите еврейски общности от Мараша (Акоах, "Сила"), туристическо дружество "Руен" и "Кираджиев".
Локомотив Пловдив - ЖСК, "Спортклуб", "Парчевич" и по-малки клубове от Източен Пловдив.
Спартак - част от "Шипка" и стария "Левски", и "Ударник" (1944-1947), обединение на "Сокол-Генерал Колев", "Напредък", "Бар-Кохба", "Арарат", "Алтай" (според в-к "Народен спорт", бр.15/03.01.1945).
Марица - "старата Марица", обединена със "Стефан Караджа" под името "Спартак" плюс отломки от СГК и "Кираджиев".
Безсопрно обаче, извън документираните хроники и чистата статистика, наследствеността на пловдивските отбори е изцяло заслуга на нейния носител - запалянковците им.
