През 70-те и след това
През 70-те радикалната подкрепа по трибуните се обособява като отделна, самостоятелна част от ботевистката публика. Това ще остави следа през идното десетилетие, ще доведе до различия между агитката и останалите, и като следствие рядко имало многохилядни демонстрации на сила от трибуните. В най-добрите си дни радикалните наброяват към стотина човека, проявяващи "англо-саксонско" поведение на стадиона – носят шалчета на райе с клубните цветове, пеят рефрени от популярни музикални хитове (River of Babylon, Brown Girl in the Ring, Hooray! Hooray!, Gyöngyhajú lány, Двама, Осъдени души с текст "Един отбор – любов за цял живот, една звезда гори за Тракия и ние сме верни синове на тоз отбор – най-великия в света"). Остава традицията обаче агитката да стои на източната трибуна на "Колежа", влизайки през Вход 5 откъм улица "Варшава". В първите години на 80-те, изявени вождове са Насо Червения, Любо Католика, Иво Гумената глава, Митьо Ушатия, Секата, Дългия Борю, Големия и Малкия Бизон, Кево, а колоритни образи са Бъбрека, Дисципа и Бат`Джона Мозъка.
Агитката проявява и вандализъм, което допълнително я отдалечава от обикновените запалянковци на отбора. През пролетта на 1980, длъжностните лица от футболната федерацията и гостуващият тим на Левски София са изведени след мача на "Колежа" под прикритието на милиционерски камионетки. През 1983 година клубът е наказан заради атака с камъни срещу автобуса с играчи на Локомотив София. При инцидента, на кръстовището на "Източен" и "Богомил", едва не е убит играч на гостите след като счупено стъкло се забива в главата му.
Мълвата разказва и за смъртен случай на 23 октомври 1976 г. преди мач с Левски София. Стадион "Христо Ботев" е претъпкан, но зрители продължават да влизат, а желаещите отвън са още толкова и напират. В един момент хората се катерят да прескочат оградата откъм входа на Сектор Север (зад таблото), тя поддава и затиска няколко запалянковци. Говори се, че от раните си е загинал човек, но в онези дни изнасянето на информации за подобни нещастия е забранено и няма публично оповестяване.
От съображения за сигурност властите задължават Ботев Пловдив да играе всичките си мачове на Голямата къща (стадион "Девети септември"). Там по традиция жълточерната агитка заема места на втория етаж на стадиона. Първоначално "шалчетата" се настанявали на запад, в центъра до самите огради на официалния блок и журналистическите кабини. Постепенно през годините се изместват все по на юг, като в крайна сметка се установяват трайно на позиция от таблото до югозападния стълб на осветлението. Този период ражда и модата да се провесват големи "чаршафи" от перилата на втория етаж на Голямата къща. Това става в резултат на появилата се тогава забрана да се внасят на стадиона знамена с колове, заради зачестилото използване на дръжките за батални цели.
На 30 септември 1981 г. е поставен рекорд по посещаемост на пловдивски стадион – над 55000 зрители се стичат на Голямата къща за мача-реванша от турнира за КНК срещу Барселона (1:0). Ботев Пловдив печели с гол на фамозния Георги Славков-Бенкса, човекът, който година по-късно хвърля в сълзи ботевистите и разтриса дори обществения живот на Пловдивград. Той преминава в редиците на ЦСКА след открит конфликт с Чико. Напрежението между двете най-големи имена на клуба влияе на публиката и я разделя за дълго. Една част се застъпва за Чико и нарича Славков "предател", другата е на страната на Бенкса.
В десетелието на 80-те, ботевистите правят няколко впечатляващи инвазии по стадиони далеч от дома – 1400 присъстват на финала за Купата през 1981 в София, а 3 години по-късно се изсипват близо 3000 в Кърджали`1984 пак за финален мач. По спомените на един левскар в книгата му "Ние бяхме Сектор Б":
Установихме се на една голяма поляна в близост да самия стадион, заприиждаха още хора, и местни, и левскари от други градове! Пристигнаха и още софиянци, предпочели да пътуват с автомобили. Наизвадиха се дамаджани, туби, бутилки с вина и ракии, мезета. Веселба! Така неусетно минаваха часовете в сладки приказки и песни! В един момент някой, не си спомням вече точно кой, попита:
- Абе, ние днес с кой ще играем, с "Арда" ли, сами ли ще си играем? Къде са майните?
Е, сякаш дръпна дявола за опашката! Нямаше си друга работа! Отговорихме с дружен смях, но само след минути видяхме много по-многобройна от нас група, оцветена в жълто и черно! Пловдивчани бяха дошли! В интерес на истината, те тогава пътуваха с автобуси.
Та така стана първия бой. Казвам първия, защото щеше да има още много! Преди мача, по време на самия мач и след мача! Пълна програма! Първият бой започна от въпросната поляна и се пренесе чак до подстъпите към стадиона. Масово сбиване, в което участваха сигурно всички. На няколко фронта! Масови безредици! Реагирахме първосигнално – видиш нещо жълто-черно и удряш. Те видят нещо синьо – и те удрят! Така стигайки до стадиона се оказахме пред клубния автобус на "Тракия". Моята първосигнална реакция се изрази в удар по кабината и шофьора на автобуса с дръжката на знамето, което носех. И не бе само моя! Оказал се в средата на битката, автобусът отнесе още удари, дръжки на знамена, камъни. Бяхме се така омесили с ботевци, че изглежда нямаше сила, която да ни разтърве. Все пак милиционерите успяха някак си да ни разделят и да съпроводят основните ни групи до различни входове на стадиона. Влязохме и зачакахме да започне мача. Стадионът се напълни до дупка.
В един момент обаче видяхме малка група от нашите, които начело с Боре Пожарната минаваха по пистата пред тяхната агитка. Пожарната вееше огромно синьо знаме с дръжка току пред очите на слисаните пловдивчани. Те почти веднага им се нахвърлиха, прескачайки ниската ограда между пистата и трибуните. Виждайки това, ние също напуснахме нашия сектор и на свой ред изскочихме на пистата и започна втората битка. Отново с участието на ужасно много хора и от двете страни. Боят се пренесе чак на зеления терен. Страшна работа! Хора се гонеха по трибуните, по лекоатлетическата писта и по футболния терен. Като в кадрите от английските стадиони, които щяхме да гледаме по телевизията години по-късно. С пределни усилия и множество подкрепления милицията възстанови реда и мачът в крайна сметка започна. Получи се оспорван двубой, в който щастието бе на наша страна. Бихме ги с един на нула с гол от дузпа и първата купа бе вече във витрината ни. Оставаха още две!
След края на мача и награждаването отново започнаха гонитби, наляво, надясно. Отделни групи с привърженици на двата отбора се бяха разпръснали и се гонеха из града. Цареше тотална анархия. Милицията не смогваше да разтърве десетките, разбира се вече по-малки, сбивания. Това гостуване и този мач никога няма да го забравя!
Високата посещаемост на мачовете от турнира за националната купата, въпреки неудобното време на провеждане в делнични дни (през социализма и събота е работен ден) има своето резонно обяснение. През онези години шампионатът е бил немислим за спечелване като "запазена територия" за двата институционални клуба ЦСКА и Левски, и единствено турнирните надпревари с пряка елиминация дават известна доза шанс и надежди за краен успех. Битува тогава един веселяшки припев на агитката "Дайте ни, дайте ни Купата! Дръжте си я групата!" - като израз на вечния сарказъм у ботевистите.
През следващите години (1984-1989) пътуванията на "шалчетата" из страната са периодични и лошо организирани. Пътешествията са почти изцяло с влакове. От една страна това сплотявало агитката, но имало и отрицателна страна. Пътуващите често не стигали на време за мачовете заради лоши комуникации и нарушения на жп-разписанията, непознаване на градовете, техните гари и стадиони. Допълнително пък милицията саботира придвижванията, задържайки и отклонявайки вкупом потока от запалянковци. Изобщо не било лесно да си "от агитката", особено гостуваща. Репресията спрямо видимо отличаващи се с поведение и облекло привърженици навсякъде била неприкрита. Групите от 20-30 "шалчета" (обикновена бройка при гостувания) предизвиквали засилен интерес на властите. Тези неформални среди се считали за вредни, опасен терен на инакомислие и влияние от "капиталистическия Запад". Същевременно пък това карало хора, иначе безразлични към футбола, да се събират сред радикалните запалянковци и така да намират свободна изява. Често пълнеж в пътуващата агитка се правил от рокери, хипита, хеви-металисти, пънкари, обикновени квартални гамени и прочие маргинали, което довело до появата на организираното хулиганство. На по-късен етап този феномен изцяло формира своеобразен модел на поведение, копие на британските yobs - безогледно пиянстване преди и след мач, гръмогласно афиширане по улиците, арогантност към местните.
Колкото и нелепо да звучи трагедията от "Хейзъл" през 1985 стимулира интересът и съответно подражанието на ставащото "около футбола" в Югославия и Западна Европа. Носейки белезите на своята градска субкултура, повлияна от тогавашните модни стилове и музика на Запада (heavy metal, punk, new wave), стремежът на пловдивската младеж да присъства отличително по стадионите катализира в обособяването на "момчетата от породата на булдога".
"Породата" се самоидентифицира с начина си на поведение и с изолираността си от другите запалянковци на отбора. Категорично разграничена от "нормалните", но рамкирана от свои правила, тя дава свободен пристан за всякакви нелегални дайности. По такъв начин различно става и отношението към футбола – ентусиазмът и чистата страст към играта са изместени от брутална настървеност. Агресията и омразата спрямо чуждите взима връх над любовта към своите.
Новата стадионна култура е нарочена и репресирана от политическия режим - комунистическата власт се дразни много от привнесеното западното влияние под формата на футболна запалянковщина. Интересното е, че по същото време в съседна Югославия властта стимулира преднамерено участието на младежта в подобни дейности с цел да се отклоня вниманието им от тлеещите социално-обществени конфликти.
След Хейзъл`1985 се изменя обликът на жълточерната агитка. Извоюваната стара слава, на ексцентрична, колоритна и всеотдайна, заглъхва като романтичен спомен от миналото, докато хайдушките поразии взимат връх и носят негативно отношение от страна на редовия зрител.
Хрониките отбелязват много вандалски прояви на ботевисти за периода 1986-1988, когато силно играещият тим на "канарите" е следван навсякъде от свои привърженици. Най-зверско е изстъплението в заснежения Сливен на 26 февруари 1986. Пътуващите привърженици вилнеят на стадиона, бият се с местни цигански банди, поломени са витрини на магазини и в крайна сметка 18 пловдивчани изгарят с различни присъди за хулиганство. От "сливенската инфекция" се налагат имената на бъдещите "забележителности на бултра сцената" - Гошо Челсито (1971-2017), Антон Лудия, Тръбата, Божо, Ивинци.
През есента на 1987 г. след мач-реванш за Купата на УЕФА с Црвена звезда (2:2), хулигани от агитката опитват да атакуват на няколко пъти двата автобуса с гостуващите белградски навиячи, но ченгетата осуетяват сблъсъка и арестуват дори невинни. По спомените на един свидетел от Белград:
U prvom mecu u Beogradu nasa Zvezda je pred 35.000 gledalaca pobedila Trakiju sa 3-0 slomivsi ih u zadnjih pola sata utakmice. Odmah po odigravanju tog meca otisao sam u "Putnik" i uplatio aranzman za Plovdiv. Zvezda je nesto htela da organizuje, pa onda ne, pa smo otisli i uplatili u "Putnik".
Bugari su bili pod diktaturom Todora Zivkova i velikim uticajem Rusa. U samom gradu se na svakom koraku dalo videti da su pod teskom diktaturom-komunizmom gde je narod nastrasen, siromasan, polu prazne prehrambene radnje…Posto se priblizavao pocetak utakmice pozurili smo ka stadionu. Stigli smo na stadion i bacili smo se svi u potragu nekog ulaza “C”. Okolo samog stadiona je bila velika guzva tako da smo se jedva probijali u nastojanju da nadjemo taj ulaz”C”. Nasli smo taj ulaz i usli smo. Bilo je to na suprotnoj strani od nase ostale brace koji su bili na spratu juzne tribine(u njenom samom cosku ). Sa nase pozicije odmah krecemo ka nasoj ostaloj braci, i uz malo cimanja sa ludom Bugarskom murijom, stizemo na sprat juzne tribine. Na atletskoj stazi su stajali specijalci sa psima i zamisite, masinkama u rukama.
Stadion je bio pun kao oko 40.000 ljudi, a na tom juznom spratu, ali suprotnom cosku su bili navijaci Trakije. Bilo ih je sa nekim zuto-crnim krpicama. Tek kada smo usli na stadion uvideli smo da oni non stop skandiraju "BOTEV, BOTEV", a ne Trakija, jer je to njihov stari naziv kluba - Botev Plovdiv. Na stadionu je zabranjeno da stojis i navijas. Kada je neka sansa smes da ustanes i odmah da sednes. Zamisli te kada 40.000 Bugara prilikom sanse ili gola njihovog kluba ustaje uz zaglusujucu dreku.
Ja sam nosio aparat za slikanje. Okinuo sam desetak snimaka, a posto su panduri to videli odmah su me priveli, ne bi li mi uzeli aparat, zato sto je zabranjeno slikanje. Pa vi sada vidite u kakvoj su drzavi ziveli. Murijasima sam rekao da nisam znao da se ne sme slikati i da to vise necu ciniti, oni me posle natezanja pustise i vratise aparat. Zakon im je bio zajeban, a panduri su nosili motke od pendreka koji su visili skoro do zemlje. Zastave koje smo okacili bile su ULTRAS, RED DEVILS, NISLIJE a imali smo I drugih, ali nam murija nije dala da ih stavimo. Za ove sto smo ih postavili bilo je povuci potegni, jer i njih nisu dozvoljavali da okacimo.
Utakmica se zavrsila rezultatom 2-2 tako da smo bili presrecni sto nismo izgubili. Posli smo polako ka izlazima, a ja jednom Bugarinu uze kapu Lokomotiva Plovdiv (i Lokomotiva i PAOK su crno-beli ) i kapu Paoka koju je drzao u rukama, i izgubim se u guzvi.
Usli smo u autobuse, a kada smo trebali da krenemo iz mase Bugara polete jedan manji kamencic koji je pogodio u staklo, ali nije bilo nista posto su stakla na autobusima bila debela. Autobusi su krenuli, a negde na pola puta Plovdiv-Sofija slusali smo radio prenos utakmice koja je tek pocela Partizan-Fljamurtari. Partizan je vodio sa 2-0 protiv Albanskog predstavnika, ali onda ga KUSTA zabada u sam rogalj za 2-1 i prolaz Fljamurtarija u drugo kolo Kupa Uefa. Kakva je to samo bila bruka Grobara i ljaga koju nikada nece moci oprati (dok je veka i sveta). Neopisivo je bilo koliko sam u tim momentima bio srecan. Eto to bi mu bio taj Plovdiv iz 1987 godine-kraj septembra-pocetak oktobra …
Година по-късно също са регистрирани инциденти пак след евромач, срещу Динамо Минск (0:1). Двама руски туристи са зверски пребити в Кършияка, до хотел "Ленинград" (сега "Санкт Петербург"), като е спорно дали случилото се е заради футболния двубой или от пиянски запой. Самият мач се помни и с милиционерския терор срещу привържениците. В страха си от "антисъветски прояви" по трибуните, милицията щателно претърсва и зорко контролира влизащите на стадиона. Минути преди началния съдийски сигнал обаче, мощна миниумка (експлозивна смес от миниум и бял бронз) е взривена на пистата пред Южен сектор. С ритници и палки милиционерите опразнят от привърженици двата блока под информационното табло. Конфискувани са знамена и шалчета, изпокъсани са висящите застави и чаршафи от парапетите на 2-ия етаж, бити са невинни хора по правилото "виновен, щом си тук". Грубата и грозна игра на съветския отбор настройва още по-враждебно публиката, като отново води до разправии между народ и милиция - всеки надигнал се да освирква или ругае бива веднага извеждан от стадиона.
Символично този мач бележи за агитката края на късния соц, време на наивното подражаване и сляпо имитиране. Криене от властта, рошави прически, стеснени джинси, значки на рок музиканти, рефрени от Exploited и Twisted Sisters, бира без етикет и зелени паспорти, ползвани за тефтерчета, яростна вражда с левскарите и другарство с цесекари през лятото на морето.
Безспорно голямо влияние върху стадионната култура в България в онези години има слушането на английските мачове по BBC. Въпреки забраните и радиозаглушаването, съответно лошо качество на приеман сигнал, съботните емисии и репортажи от "капиталистическия свят" внасят новости. От полудочуването на песните от английските стадиони и слабата информираност за външния свят се пръква популярен припев по мелодия на You'll Never Walk Alone с причудлив български текст "Тим велик, тим любим тим незабравим, сега света е Тракия". Другата популярна песен на агитката е с мелодията на латиноамериканската Venceremos и с неустановен точно текст в 2-3 варианта.
Разноликото десетилетие на 80-те завършва с едно паметно събитие за пловдивския ботевизъм. На 28 ноември 1989, в Зала 42 на Панаира се провежда "Събор на клуба" на който единодушно е решено да бъде възстановена историческата справедливост като се върне оригиналното наименование на дружеството – Ботев Пловдив!
