Първите сведения за проява на клубни симпатизанти са относно масовото тържество при освещаването на "Знамето на ботевистите" на 2 юни 1921, патронния празник на Ботев Пловдив. Ядрото от почитатели до към 1920 са предимно деца и младежи от Мараша, Орта Мезар, Гюлбахча и по протежението на булевард "Цар Освободител" ("Руски") към Централна гара. След тази година базата от привърженици се разраства из целия град като причината е може би защото Ботев си спечелва славата на неофициален градски шампион след победи над всички тогавашни отбори в Пловдив.
С масово участие на членове и симпатизанти е направено първото официално честване на патронния празник през 1924 и така си остава традиция до 1943. Знаменито е тържеството през 1927, когато по случай 15-годишнина на клуба е поставен бюст-паметник на Христо Ботйов (както е по собственоръчния му подпис) пред входа на клубното игрище в квартал "Ухото" на Кичук Париш. Този постамент е първият на великия поет-революционер в Пловдив и до днес е запазен в оригиналния си вид. Изграждането и поставянето му са изцяло заслуга на привържениците, които събират 52000 лева за облагородяване на спортното съоръжение. С доброволен труд клубните симпатизанти изграждат в периода 1932-1936 каменна ограда (остатъците от нея и сега могат да се видят на стадион "Тодор Диев", от страната на булевард "Македония") и параден вход от североизток, висок 5 метра. Нещо повече, по инициатива на пловдивските ботевисти и след голяма публична агитация Община Пловдив решава да се постави паметник на Ботйов в Цар-Симеоновата градина и на 3 юни 1934 той е открит с грандиозно общоградско тържество.
Информации за симпатизанти на Ботев Пловдив по стадионите датират и от 1929 година. С помощта на клубното ръководство, почитателите на отбора пътували организирано с влак до столицата, където преди финалния мач за Държавно първенство поставили венци и цветя пред паметника на своя патрон в Борисовата градина. В дописките си за финала, състоял се на 3 окмоври - Денят на възшествието на престола на цар Борис III, тогавашните централни вестници "Дневник", "Зора", "Утро" споменават за "стотици пловдивчани" окуражили своя отбор в мача им срещу Левски София на стадион "Юнак". Списанието Bulgarian British Review на Българо-британското дружество за насърчаване на културните връзки в броя си от октомври`1929 дори пише за "
its thousands of followers", които манифестирали след мача. Двубоят завършва 1:0 за "жълточерните" с гол на Никола Щерев-Старика и те за първи път в своята история стават шампиони на България. Многохилядна тълпа посрещнала футболистите и пътуващите привърженици на Централна гара в Пловдив. Под звуците на "Шуми Марица” и "Тих бял Дунав" тържествена манифестация ги съпроводила до Военния клуб, пред който се състояло празненството на успеха.
За периода 1920-1940 Ботев Пловдив се развива като граждански клуб с общоградско влияние и значение, с привърженици от всички среди на пловдивското население – работници, фабриканти, офицери, лекари, юристи, занаятчии, търговци. Знаменити пловдивски личности са били членове и симпатизанти на клуба – Здравко Божидаров, Димитър Мирков, Никола Христодулов, Жак Грайф, Иван Андонов, Елиезер Е. Калев, Христо П. Калпакчиев, Димитър Величков, Георги Хитрилов, Петър Райчев, Недко Д. Каблешков, Петко Дяков и синовете му Дяко и Ангел, Борис Царчински, Никола Пренчев, Обрейко Обрейков, Павел Богданов, Ламбри Карабатаков. Повечето тогавашни клубове са съществували като представители на дадена занаятчийска гилдия, обществена прослойка, под патронаж на професионален съюз или на териториално и етническо деление, докато Ботев обхваща разнородни социални групи от населението на своя град.
В десетилетието след шампионската титла и до превратната 1944 година, Ботев Пловдив се налага като най-популярната спортна организация в Града на хълмовете. Ботевистите представляват сърцевината на пловдивското гражданство в пълния смисъл на думата и до ден днешен. Широката подкрепа съхранява клубът в размирния период 1944-1947, когато комунистическият режим последователно заличава други елитни дружества в Пловдив – Левски, Свети Августин, Спортклуб, СГК-40, Парчевич - чрез поредица раздробявания и сливания в различни формации. Преди това пък общоградското му влияние го спасява от стремежите на централната власт да го обвърже с казионната структура "Бранникъ" – "организация на българската младеж" (1940-1944). През декември`1944 Ботев Пловдив влиза в обединение с дружеството "Шипка" под името "Шипка-Ботев" (или БШ-45), но само 3 години по-късно притурката в името му отпада отново поради невъзможност да се наложи в обществото.
Интересни сведения за футболните страсти в онези години дава тогавашния масов печат. Вестник "Пловдивски вестник" в дописката си "Футболен мач и ръкопашен бой”" относно двубоя считан за едно от дербитата на Пловдив между Ботев и Спортклуб, съобщава:
Завчера на игрище "Ботев" се състоя приятелски футболен мач между местните клубове Ботев и Спорт-клуб. Мачът представляваше голям интерес и бе привлякъл няколко хилядна публика. През второто полувреме изникна инцидент между рефера и някои от играчите. Плацът се изпълни веднага от привърженици на двата клуба. В скоро време словесната разпря се превърна в сбиване. Над главите на играчи и публика заиграха бастуни и тояги. Състезанието, макар недовършено, бе прекратено при резултат 2:2; а разправията се усмири от полицията. Игрището бе напуснато бърже от разочарованата публика, както и от няколко души с вързани глави, пострадали при това своеобразно "приятелско" състезание.
За мачът на Ботев с Парчевич, федеративният вестник "Спорт" през октомври`1933 отбелязва, че "
публиката, явно недоволна от резултата 5:1 за Парчевич, започнала да хвърля камъни по рефера и той прекратил мача".
В книгата "Градски развлечения в миналото" (Борислава Георгиева, изд.”Парадигма”, 2006 г.) е цитиран "един пловдивчанин" за силните страсти, които съпътствували футбола през 30-те и 40-те години на ХХ век –
Публиката преди всичко беше доволна, ако мачът се прекъсне някъде по средата, стане „мелле”, побой между играчите, побой над съдията, побой между привържениците на отделните клубове. При такава темпераментна публика, често се налагаше да се намесва и полицията, предимно конни стражари, но и тя бе безсилна да разтървава страните...
Според същото изследване най-популярни футболни дружества в градовете през онези времена били софийските Левски, Славия, ФК`13, АС`23, варненските Тича и Владислав, русенските Левски, Напредък и Раковски, пловдивския Ботев и Стрела от Бургас.
Привържениците на Ботев Пловдив започват постепенно да се формират като отличителна група за организирана подкрепа през 60-те години на ХХ век. Преди това запалянковщината се изразявала от отделни привърженици, които се отличавали с постоянно присъствие край отбора и пламенната си агитация за своите цветове. До голяма степен роля за това своеобразно обособяване има фактът, че от 1961 отборът играе на собствен стадион. Старото парк-игрище в Кичук Париш е отнето през 1947 и Ботев остава без свой клубен стадион. Новият дом на "канарчетата" е в квартал Каменица на мястото на бившото игрище "Колежа", собственост на Католическия колеж "Свети Августин" и открито през 1923 година.
От дистанция на времето сега може да звучи забавно, но в онези години някои от тях ходели на мач облечени в четнически дрехи. Най-известен ботевистки четник бил Ицо Палакмана, брат на прочутият футболист Крум Янев. В периода 1964-1969, "Ботевата чета" се изявява на три финала за националната купа (1963, 1964 и 1965) и следва любимия отбор навсякъде из България през шампионската 1967 година. Изявените фигури в ботевистката общност били Божила, Пешо Унгареца, Сашо Хунвейбина, Ванчо Шмекера, Художника, Късия Киро от Кичука, Паскалев, Джевиза и Мико Карето от Съдийския квартал.
Четниците влизали на "Колежа" с големи знамена и кречетала, пеели "
Тих бял Дунав" и "
Жив е той, жив е", дори тайничко припявали забранения тогава марш на Стамболов "Не щеме ний богатство". Четата традиционно окупирвала местата в центъра на източната трибуна, която по онова време наричали "Слънчевия бряг". Заради фанатичната си подкрепа ги наричани също и "хунвейбини", по аналогия с радикалните младежки организации от т.нар. "културна революция" в Китай. В този период градския фолклор носи мълвата за бандата на "седемте братя от Мараша", които не пропускали мач ни в Пловдив, ни в страната.
Емблематични за тогавашния начин на подкрепа били издиганите над трибуната два огромни военни балона с изобразен на тях лика на клубния патрон Христо Ботйов. Средната посещаемост на отбора била изключително висока и често "Колежа" достигал максимума на капацитета си. За подобни срещи обичайно дори се ангажирали противопожарни коли, евентуално при нужда да разпръскват тълпите с водни струи. На няколко възлови мача публиката преминавала огражденията и се настанявала на самата писта до терена. След един такъв подобен безпорядък на мач с Левски София през 1965, "канарите" са пратени да играят дербитата си на Голямата къща. Там пък през шампионската кампания`1967, пак срещу Левски се играе и прочутия "Лимонаден мач". При изпълнение на ъглов удар пада гол за пловдивчани, но главният рефер се замотал с присъждането му и играчите не знаели откъде да подновят играта. Забавените съдийски реакции възпламеняват недоволство по трибуните и към терена политат десетки лимонадени бутилки. Заради тази проява на своите привърженици, Ботев Пловдив е наказан с лишаване от домакинство. Налага му се да играе два мача в Пазарджик, но и там е следван от хиляди свои. Клубът получава специално разрешение от властите и организира с БДЖ извозване на запалянковците със специални влакови композиции и при пазадрджишките си "домакинства" отборът е подкрепян от 10000 ботевисти.
От началото на 60-те години на ХХ век датира и ритуалът, спазван някъде до към средата на 80-те, най-запалените привърженици да се събират при паметника на Ботйов в Цар-Симеоновата градина и от там да се отправят към квартал "Каменица" с развети знамена и песни. Традицията не умира и след 25 юли 1967, когато Ботев Пловдив е преименуван на Физкултурно дружество "Тракия" след обединение със Спартак и Академик (през 1972 дружеството преминава под егидата на Втора армия и остава там до 1985). Въпреки промяната "канарчетата" продължават да бъдат подкрепяни от своите трибуни с възгласи на старото име и все така цели 22 години до превратната 1989.
